Една новина се плъзна по медийната повърхност тези дни и, кой знае защо, не предизвика дори най-малко внимание.
Колега от Кърджали направил проучване в служба ГРАО и ето цифрите, които изскочили оттам:
Избирателите в област Кърджали намалели близо 40% след въвеждането на принципа за уседналост.
Преди да се въведе изискването за настоящ адрес поне четири месеца преди местния вот, гласоподавателите в област Кърджали са били два пъти повече от реално живеещите.
Към средата на юни с постоянен адрес са били 322 хиляди души, а жителите с настоящ адрес са 161 хиляди.
На местните избори преди 4 години избирателите са били 231 хиляди, но реалното население на областта е 156 000 души. В община Кърджали при население от 66 хиляди души право на глас са имали 87 хиляди.
Сега прогнозата е, че избирателите ще намалеят до 51 хиляди. И това са данни само от една област в България, в която от 7 (седем) общини ДПС има 7 (седем) кмета и мнозинство в общинските съвети.
Няма какво да се правим на изненадани, макар че точните цифри са значително по-големи от представите, които създаваха репортажите с автобусите по границите и автогарите. И човек си казва: автобуси, автобуси, колко да са тези автобуси...
Тези цифри обаче, дори да са новина за нас – гласоподавателите, няма как да не са били известни на всички, да, на всички политически партии, управлявали и неуправлявали България до този момент.
Не са новина и за членовете на Централните и местни избирателни комисии, представители на същите тези партии.
Не са новина и за тримата демократични президенти на страната.
Не са новина за всеки, който се е кандидатирал за депутат, кмет или общински съветник извън ДПС в районите с "техен" електорат.
Не са новина и за социолозите, политолозите и прочее медийни звезди, които велемъдро всеки път ни обясняват как точно стават работите на изборите.
Защото именно тези цифри и това мълчание осигуряваха досега на Ахмед Доган непоклатимото самочувствие, че нещата без ДПС не стават, че той е ключът към властта, той разпределя порциите, че той е недосегаем.
Недосегаем беше, защото (и докато) имаше кой да сключва сделки "власт срещу влияние", "коалиция срещу обръчи", "мандат срещу безнаказаност".
Когато, като Георги Първанов, обявяваш "Сталинградска битка" за Кърджали, но си мълчиш за тези цифри - това е предателство към останалите ти избиратели.
Когато, като Иван Костов, обявяваш Доган за "проклятието на нацията", но не отстраняваш източника на властта му - това също е предателство към останалите ти избиратели.
Всички знаехме и знаем, че в Кърджали, Добрич, Търговище, Разград, Шумен гласовете на едни "струват" по-малко от гласовете на други.
Стефан Данаилов събра над 16 000 гласа в Кърджали преди шест години, но го "биха" депутати с по 8 000 гласа.
Пак тогава в многомандатния Добрич от 5 възможни имаше само 1 (един) депутат извън ДПС, защото там отиваха гласовете от изборните секции в Турция.
Собственикът на един местен вестник дори искаше да призове за бойкот на изборите, заради злоупотребата с гласовете на избирателите. Уплашиха го, засрамиха го и в името на етническата толерантност го накараха да замълчи.
Когато Лютви Местан, с вид и риторика на един същи Волен Сидеров, заплаши, че без ДПС няма да бъде избран президент и "който иска подкрепата на ДПС ще научи урока на толерантността" той има наум тези цифри... а не толерантността.
И се подсещам за възгласа на един пенсиониран академик математик: "Всички вкупом съгрешиха и вкупом непотребни станаха".
Това безобразно мълчание може да е мълчаливо "общо" дело на политическия елит. Ние обаче трябва да престанем да се чувстваме виновни за това, че едно поколение мълчаливо е изтърпяло безобразното насилие срещу турския етнос.
Да спрем да бъркаме толерантността към турците, със безобразията на ДПС, които се вършеха досега.
Но броячът вече се завъртя наобратно...Източник dnes.bg
Коментари
Публикуване на коментар