„Защо махнахте този хубав човек Тодор Живков?”, попитал навремето либийският деспот Кадафи. Което говори, че между него и Живков е имало някаква личностна симпатия. Кои са приликите и кои разликите между двамата лидери?
Действията на либийския полковник Муамар Кадафи най-сетне бяха квалифицирани от света като опасна лудост, макар симптомите й да се появяват още в началото на политическата му кариера през 60-те години.
Политологът от СУ ”Св. Климент Охридски” проф. Тодор Танев и психологът, социален антрополог Харалан Александров отговарят на въпроса на Дойче веле кое е карало международната общност да си затваря очите пред образа на диктатори като Кадафи?
Тодор Танев: „Причините са две. Едната е интереси и алчност, в смисъл либийският петрол, който не е малко и на който редица европейски страни разчитат. Втората причина е неговата роля като спирачка на някои крайни ислямистки сили, което е удобно за близкоизточната политика на много държави. Със или без петрол, ролята на Кадафи като спирачка направи цивилизования свят твърде търпим към ексцентричностите на този едва сега назован диктатор”.
Да си имаш работа с отявлен психопат
Харалан Александров: „Международната общност в момента е изправена пред последицата на двойните стандарти, които винаги е прилагала. Един отявлен психопат, човек с разгърната клинична картина, с всички симптоми на тежко нарцистично разстройство, който се къпе в насладата и себенасладата от своето всевластие, не може да остане скрит за хората по света, особено за лидерите, които разполагат с експертни екипи.
Същевременно тъкмо тази патология може да го направи много удобен. Това е тъжното. Когато нямаш жизнено общество, а истината е, че Либия е племенна държава, когато нямаш вътрешна критична гледна точка или тя е брутално смазана, изведнъж става ясно, че една страна, която разполага със значителен природен ресурс, в случая нефт, и е ръководена от нарцистичен психопат, може да се окаже много удобна, много манипулируема и в крайна сметка приемлива от гледна точка на политическия прагматизъм като партньор в контекста на сложните отношения по време на Студената война и след това. Рано или късно тази цена се плаща. Рано или късно толерирането на такъв тип лидерство се връща като бумеранг върху всички”, казва Александров.
Дали симпатиите между Тодор Живков и Муамар Кадафи са били личностни или по-скоро икономико-политически? И обясняват ли тези стари симпатии смесените чувства, с които много българи днес следят случващото се в Либия?
На този въпрос проф. Танев отговаря така: „Впечатли ме казаното от българката, която е работила в „интимния състав” на либийския диктатор. Тя разказа, че веднъж, по време на масаж, той се обърнал към нея и я попитал: „Защо махнахте този хубав човек Тодор Живков?”. Мисля, че колкото и да са различни двамата, между тях симпатия е съществувала, между тези две противоположности. И двамата са надраснали твърде много своя капацитет.
От другата страна, естествено, са продажбата на оръжие, на „Калашници”, сглобявани в България, вносът на петрол, възможността българи да ходят там да работят, като 70 на сто от заплатата им да бъде прибирана от българската държава и да им се оставят 30 процента, защото такива бяха реалностите на оня строй... Да, абсурдите на онова време бяха достатъчно и можем да кажем, че социализмът по някакъв странен начин сближаваше тези две фигури”, казва проф. Танев.
А Харалан Александров описва лидерството на Живков по следния начин.
Границите на диктаторския разгул
„Психопатията на лидерите се разгръща дотам, докъдето бъде допусната. Смея да твърдя, че българското общество в периода на късния комунизъм, когато Живков беше начело, поставяше твърди граници пред това, което той можеше да си позволи. Нямаше съмнение, че той се наслаждаваше на всевластието си, че разгулничеше, но все пак имаше някаква остатъчна селска патриархална етика, която му казваше: „Можеш да стигнеш дотук, но не можеш да минеш отвъд това”. Нещо, което не се случи например в Румъния, където лудостта на Чаушеску беше безпределна.
В този смисъл някакви много първични, много примитивни селско-роднински механизми задействаха в България и успяваха да удържат очевидните, да кажем, нарцистично-психопатни тенденции на българското лидерство. Както става и в момента впрочем с нашите лидери, които извън съмнение са много по-безотговорни и много по-разгулни от колегите си в западния свят, но има неща, които просто не могат да си позволят. И слава Богу”, заключава Александров.Политологът от СУ ”Св. Климент Охридски” проф. Тодор Танев и психологът, социален антрополог Харалан Александров отговарят на въпроса на Дойче веле кое е карало международната общност да си затваря очите пред образа на диктатори като Кадафи?
Тодор Танев: „Причините са две. Едната е интереси и алчност, в смисъл либийският петрол, който не е малко и на който редица европейски страни разчитат. Втората причина е неговата роля като спирачка на някои крайни ислямистки сили, което е удобно за близкоизточната политика на много държави. Със или без петрол, ролята на Кадафи като спирачка направи цивилизования свят твърде търпим към ексцентричностите на този едва сега назован диктатор”.
Да си имаш работа с отявлен психопат
Харалан Александров: „Международната общност в момента е изправена пред последицата на двойните стандарти, които винаги е прилагала. Един отявлен психопат, човек с разгърната клинична картина, с всички симптоми на тежко нарцистично разстройство, който се къпе в насладата и себенасладата от своето всевластие, не може да остане скрит за хората по света, особено за лидерите, които разполагат с експертни екипи.
Същевременно тъкмо тази патология може да го направи много удобен. Това е тъжното. Когато нямаш жизнено общество, а истината е, че Либия е племенна държава, когато нямаш вътрешна критична гледна точка или тя е брутално смазана, изведнъж става ясно, че една страна, която разполага със значителен природен ресурс, в случая нефт, и е ръководена от нарцистичен психопат, може да се окаже много удобна, много манипулируема и в крайна сметка приемлива от гледна точка на политическия прагматизъм като партньор в контекста на сложните отношения по време на Студената война и след това. Рано или късно тази цена се плаща. Рано или късно толерирането на такъв тип лидерство се връща като бумеранг върху всички”, казва Александров.
Дали симпатиите между Тодор Живков и Муамар Кадафи са били личностни или по-скоро икономико-политически? И обясняват ли тези стари симпатии смесените чувства, с които много българи днес следят случващото се в Либия?
На този въпрос проф. Танев отговаря така: „Впечатли ме казаното от българката, която е работила в „интимния състав” на либийския диктатор. Тя разказа, че веднъж, по време на масаж, той се обърнал към нея и я попитал: „Защо махнахте този хубав човек Тодор Живков?”. Мисля, че колкото и да са различни двамата, между тях симпатия е съществувала, между тези две противоположности. И двамата са надраснали твърде много своя капацитет.
От другата страна, естествено, са продажбата на оръжие, на „Калашници”, сглобявани в България, вносът на петрол, възможността българи да ходят там да работят, като 70 на сто от заплатата им да бъде прибирана от българската държава и да им се оставят 30 процента, защото такива бяха реалностите на оня строй... Да, абсурдите на онова време бяха достатъчно и можем да кажем, че социализмът по някакъв странен начин сближаваше тези две фигури”, казва проф. Танев.
А Харалан Александров описва лидерството на Живков по следния начин.
Границите на диктаторския разгул
„Психопатията на лидерите се разгръща дотам, докъдето бъде допусната. Смея да твърдя, че българското общество в периода на късния комунизъм, когато Живков беше начело, поставяше твърди граници пред това, което той можеше да си позволи. Нямаше съмнение, че той се наслаждаваше на всевластието си, че разгулничеше, но все пак имаше някаква остатъчна селска патриархална етика, която му казваше: „Можеш да стигнеш дотук, но не можеш да минеш отвъд това”. Нещо, което не се случи например в Румъния, където лудостта на Чаушеску беше безпределна.
Източник dnes.bg
Коментари
Публикуване на коментар