Пропускане към основното съдържание

Руди Джулиани: Моят 11 септември

Текстът е откъс от есе, написано от бившия кмет на Ню Йорк Руди Джулиани и от бившия губернатор на щата Ню Йорк Джордж Патаки в публикуваната неотдавна книга "9/11: Истории за смелост, героизъм и щедрост".



"Ройтерс" разпространи текста на бившия кмет.

11 септември беше Primary Day, нещо като полу-празник за нас, работещите в администрацията. Така че планирах една спокойна сутрин със закуска в ресторант Fives в хотел Peninsula заеднос Бил Саймън, бившият заместник министър на правосъдието на САЩ, който работеше с мен, когато аз оглавявах това министерство. Той искаше да поговорим за евентуалната му кандидатура за губернатор на Калифорния.

Но когато Бил, главният ми юрист и дългогодишен помощник Дени Янг и аз приключвахме закуската, Пати Вароне, детектив в нюйоркската полиция, който ме информираше какво става там, ни прекъсна с новината, че самолет е ударил Световния търговски център. Дени и аз си тръгнахме, когато Бил каза: "Късмет и Бог да ви пази", след което ни прегърна.

За Дени и мен това бе нещо обичайно поне два пъти в месеца и аз позвъних на аварийните и спасителните служби като пожарната, групата за реагиране при дерайлиране на метрото и отряда за инциденти с отвличане на хора. Самолетна катастрофа е нещо лошо, но това е Ню Йорк и колкото и да изглежда велик, тук се случват и сериозни инциденти.

Докато колата ни наближаваше "Канал стрийт", видяхме ярко проблясване и получих ново позвъняване от полицията, че втори самолет е ударил кулите. Ситуацията вече не беше обичайна. Атакуваха ни.



Въпреки хаоса отвън, настроението в колата беше спокойно. С Пати на предната седалка и Дени до мен отзад се опитвахме да се доберем до губернатора и Белия дом, но мрежата на мобилните телефони бе задръстена и едва работеше. Всеки се опитваше да си свърши работата и да подкрепи някого.

Все още не се бяхме добрали до президента или губернатора, когато спряхме на около три пресечки от Южната кула. Докато излизах от джипа ме посрещнаха зам.-кметът Джо Лота и шефът на полицията Бърни Кърлик. "Наистина е много, много зле, кмете. Много е зле", каза Джо. "Хората скачат от сградите".

Не можеше да е истина. Джо пресилваше нещата. Ужасно е, но не чак толкова, си мислех.

Погледнах нагоре и видях да падат отломки, но хора? Идеята бе толкова ужасяваща, че си казвах, че просто не може да е истина.

Тръгнахме към командния пост на пожарната. На нивото на улицата той имаше гледка към двете кули - перфектна позиция за огнеборците да виждат целия пожар. Преди да решим как да продължим исках да видя какво става и лично да събера фактите. Така че поехме към Световния търговски център и минах покрай отец Михал Джъдж, капеланът на пожарната. Той също вървеше към кулите, но в друга посока. Преди да се разделим си стиснахме ръце. "Молете се за нас", казах. "Винаги го правя", отвърна той.

Макар отецът да се усмихваше, той изглеждаше напрегнат. И въпреки многото пожари и смърт, през които бе преминал, никога не съм го виждал такъв.

И тогава се случи. Човек се хвърли някъде от 101-я етаж. От всичко, което видях този ден, това съм запомнил най-силно. Това преобърна цялото ми усещане за случващото се. В този момент наистина осъзнах, че това е нещо далеч отвъд всичко, пред което сме се изправяли.



Няколко мига по-късно попаднах на Питър Ганси, най-високопоставеният униформен шеф в пожарната, който ръководеше операцията. Той не си подбираше думите.

"Момчетата ми могат да измъкнат само хората под пожара."

Под товара на ситуацията се върнах в офиса на "Мерил Линч", който бе превърнат в пълноценен комуникационен център. На всяко бюро имаше полицаи. Повечето членове на администрацията също бяха там.

Най-после се добрахме до Белия дом. На линията бе Крис Хенрик, заместникът на Карл Роув. Носеха се слухове, че страната е атакувана на 12 места - навсякъде от "Сиърс тауър" в Чикаго до Пентагона.

"Нападнат ли е Пентагонът", попитах Крис.

"Потвърдено", отговори той.

Потвърдено?

Крис не е военен, той е политик, но изведнъж политически директор №2 в Белия дом говореше като сержант.

Боже мили, наистина сме посред сражение!



"Мога ли да разговарям с президента", попитах, знаейки че той е във Флорида. "Сега не можеш. Евакуираме Белия дом. Но вицепрезидентът ще ти се обади, веднага, когато може."

Опитвах се да смеля всичко това: президентът аварийно се изнася от Белия дом, Пентагонът е атакуван, Ню Йорк е под атака, хората скачат от сградите. Големият въпрос беше "Колко пъти ще ни ударят?". Нямах никаква представа.

Докато хората ми и аз обсъждахме други възможни цели на терористите, позвани вицепрезидентът. Отидох в друга стая, за да вдигна телефона. "Господин кмет, вицепрезидентът Чейни ще е на линия след минутка. Моля изчакайте. Благодаря", каза секретарката на Белия дом.

Чаках на телефона, когато изведнъж чух малък пукот в слушалката и бюрото започна да се тресе. Погледнах към офиса и видях хората да се крият под бюрата. Нямах идея какво се случва. Пред прозореца изпълнен с отломки вятър преминаваше през улиците като облак след ядрена атака.



Духът на взаимопомощ от този момент нататък беше изумителен. Започна от най-високото ниво, когато губернатор Патаки и аз се разбрахме, че в същия този ден - 9/11, ще имаме обединен команден център в Полицейската академия на 23-а улица с всички мои и негови хора. Ръководехме щата и града заедно, така че всички негови и мои комисари седяха на една и съща маса. Всяко решение взимахме заедно.

Веднага след атаките не бях сигурен, че ще се справим с очевидно най-тежката криза в историята на града. Но след два дълги дни на известна несигурност, осъзнах, че работейки с обединения екип, се справяме.

Не бях сигурен колко точно може да са жертвите, как ще разчистим мястото на Световния търговски център, дали ще ни удари друга терористична атака, кога ще заработи борсата и дали компаниите няма да напуснат завинаги Ню Йорк. Не бях сигурен дори дали правилно обяснявам на населението. Защото знаех колко важни са посланията ми към хората, привлякох доста професионалисти, включително група експерти по справяне с травмата от загуба.



"Не знам къде е балансът", им казах. "Всички сме объркани. Можем безкрайно да говорим колко сме шокирани. Но колко от това да разкрием? И доколко да проявим твърдост?"

"Не се опитвайте да го програмирате", ми отговориха те. "Наблюдавахме ви и засега изглежда се справяте. Просто продължавайте така. Бъдете себе си." Така че последвах инстиктите си не само в това как да говоря с хората, но и във всичко друго.

Доверих се окончателно на това чак на 13 септември. Беше нощта преди президентът Буш да пристигне в Ню Йорк, за да посети Кота нула. Губернаторът Патаки и аз окуражавах ме президента да дойде и накрая той се съгласи, макар че Сикрет сървис имаха обясними резерви той да се появява в Манхатън, да не говорим за Кота нула.



Работих цяло денонощие, за да сме сигурни, че президентът ще е в безопасност. Приключихме работа около 10 часа и се прибрах в офиса със сегашната ми съпруга Джудит. И тогава започнах да се съмнявам в решението си.

Боже, дали пък е правилно да докарваме президента тук и сега? Може би някой ще го застреля или нещо ще падне върху него.

Изведнъж ме прониза болка. "Джудит, нещо много ме боли в рамото". Помислих, че получавам инфаркт. Обучена за медицинска сестра, тя помоли да й покажа къде точно ме боли. "Нямаш инфаркт. Това е стрес. Нищо повече", каза тя. "Срещите ти приключиха. Защо просто не излезеш да се поразходиш? Имъкни се от тази атмосфера. Ще можеш да мислиш по-добре."



Джудит поговори с някои от моите момчета, които ме качиха в една кола, а не в кортеж от 2-3, който използвахме по това време. Не исках да се отдалечаваме много и отидохме в центъра на "Стювесънт таун". Вътрешният двор на този жилищен комплекс в центъра беше напълно пуст. Всеки беше вкъщи и гледаше телевизия. "Оставете ме за малко", казах на двамата униформени.

За пръв път от 11 септември имах време да поразмисля. В това тихо местенце си спомних, че си ударих рамото, когато някой ме избута в колата веднага след атентатите. Веднага се успокоих, след като се сетих за причината за болката.

Излязох от "Стювесънт таун" и продължих да крача на изток към Ийст ривър. Минах покрай няколко шокирани граждани, които сигурно са си помислили, че кметът напълно е откачил.

Стигнах до брега. Внезапно и неочаквано, напълно се успокоих от течащата вода. Осъзнах, че част от мен не беше сигурна, че реката ще е там. Но тя си беше там. Разбрах, че всичко ще е ОК.



Неотдавна започнах да си мисля, че хората са забравили 9/11, но след като беше убит Осама бин Ладен разбрах, че не е така. Когато видях как ликуваха във Вашингтон и Ню Йорк, първата ми реакция бе на объркване. Защо празнуват? Войната не е приключила.

Това ще е лош сигнал и може да бъде изтълкувано погрешно от мюсюлманите. Всичко това беше вярно. Но от друга страна то демонстрира, че все още има емоционална връзка с атентатите. Попитайте който и да е американец и той или тя ще ви кажат къде точно са били в този ден. Никой не е забравил.
В човешката природа е да изкарваме най-доброто от себе си, когато сме изправени пред предизвикателство. За нашето поколение 9/11 беше такъв момент.

Източник dnes.bg

Коментари

Популярни публикации от този блог

Коледни стихотворения за деца

Елхичке зелена, в гората родена, с дъх чуден на прясна смола и с тънички листи тъй нежни и чисти, на гости при нас си дошла. ............

Пожелания за имен ден

Честит имен ден! Ти знаеш,че малко мисля и много говоря. На днешния ден обаче мислих дълго-о и го измислих: Наздраве, да ти е живо и здраво името!

Имената на джуджетата на дядо Коледа

Счита се, че коледните помощници или повече известни като коледните джуджета на дядо Коледа , произхождат от скандинавските домашни гномчета, познати още от езическата епоха. Съществува поверие, че домашните гномчета пазят дома от злото и са услужливи към хората, които заслужават добро отношение, но към останалите те могат да бъдат изключително зли. В средата на ХIX век скандинавските писатели създават нов образ на познатите гноми - коледни елфи, които правят пакости, но имат добри сърца. Колкото по-популярен става празникът Коледа, толкова повече се пише за елфите и се описват като верни приятели на дядо Коледа.